Add your promotional text...
Камък край голяма река
Откакто съм се родил, съм камък. В този живот. Грапав и сив. Голям на ръст. Така съм избрал. С годините ветровете ме заглаждаха. Дъждовете ме избелваха. От мястото, което помня като свой дом, виждам голяма река. По нея плуват какви ли не интересни неща! В някои от тях има същества, които могат да стоят изправени, да се движат... Понякога махат, като минават край мен... И много се смеят. Докато преминават по реката. С времето разбрах, че ги наричат хора. Че там, на водата, се смеят и светят, но слезнат ли на сушата, често се променят. Посивяват. Като мен...
Веднъж върху главата ми седна един от тях... Не разбрах откъде се яви. Беше много различен... от мен. Можеше да се движи с два израстъка, които се местеха. без да се вкореняват като дърветата наоколо. Стана ми мило. Че хареса главата ми. Че избра точно мен. Същността ми ликуваше, трептях почти до песен, подобно на цветчетата, растящи в близката трева.
Но дори в своя екстаз, усетих нещо некомфортно и стягащо. Почувствах тъгата в душата на този човек. Защото, дори да съм камък, мога да усещам чувствата на другите. Прииска ми се да му помогна. Дори да си мислите, че камъкът е студен и бездушен, грешите! Да, когато няма слънце, аз съм студен. Но грейне ли, в мен попива светлината му, топлината се влива и я складирам в сърцето си. И ето как сега извадих от топлината на сърцето си и влях в тялото на човека от нея... и от моите мисли. Той не разбра защо, но се усмихна. Стана му леко. Почувствах го по трептенията, които като стрели летяха в душата му.
Погледна към реката, а там минаваше кораб с туристи. Една девойка, със звезда на челото, го забеляза и му махна с ръка. Човекът потрепна. Стана, махайки също с ръка. Погледна към мен... само миг, но успях да видя очите му - те светеха. Сигурно не знаеше какво прави и защо, но се наведе и с длан помилва главата ми. На която допреди малко беше седял... После обърна очи към отминаващия кораб. От него, наведена над водата, махаше с ръка звездната девойка. Човекът тръгна край реката, усмихнат и преобразен. С очи, впити в една светеща фигурка.
А аз... В този момент... Как исках да бъда човек!
„Преплетените светове“, кн.2 „Озарение“, 2025
Капка вода
Случайно очите ми спряха на една капка вода – прозрачна, потайна, безформена. Но в ядрото й, някъде много дълбоко в нейната непозната душа, съзрях светлина. Непонятна, но топла, вълнуваща. Та може ли светлината да бъде различна! И капката оживя пред очите ми. Изведнъж, в дълбините й съзрях невероятни неща...
Пътувам, пътувам, без начало и край... В безвремие. В едно необятно пространство. И ми е хубаво. Непознато хубаво. Знам всичко. За нищо не питам. Истината е втъкана в душата ми. Аз съм душата, вечността и безкрая. И мога да пътувам навсякъде. Където пожелая. Пътувам в пространството... през дивни, красиви места. И някъде далече, далече, неизвестно къде, там, където не съм си и помисляла, че мисълта ми може да стигне, се докосвам до... теб. Странно явил се, но реално пребиваващ в света. Усещам, че те познавам. Откъде? Откога? Толкова добре те познавам, че дъхът ми спира от изненада – как е могло толкова дълго да не те срещна... Или защо съм позволила да те загубя... Кога е било? Коя съм? Ти кой си? Сънувам ли или всичко се случва наяве?
Надниквам в очите ти – дълбоко, дълбоко, до най-отдалечените кътчета в тях. Потъвам в един вълнуващ свят – на познание, мъдрост, копнеж и надежда... На нещо толкова близко. Загубвам дъх, приближавам те почти на върха на крилете, които незнайно откъде притежавам и с треперещи пръсти посягам към теб – така, както знам, както знаеш и ти... После... После леко навеждам глава и погалвам лицето ти със своето. Лице в лице, очи в очи, устни, докоснати от общо дихание...
***
Гледам в душата на прозрачната капка – малка, непозната, безформена, жива... И виждам теб, нереално реален, разтварящ се бавно, като разтопена светлина, попила в сърцето. Не разбирам защо усещам радост. И благодарност към една капка вода...
